Още един коледен разказ

Потребителски аватар
Kolibar
Гларус, с градина край морето ...
Мнения: 1029
Регистриран: 04 окт 2013, 00:52
Район: Варна
Местоположение:
Надморска височина (m): 6
Has thanked: 3 times
Been thanked: 0

Още един коледен разказ

Непрочетено мнение от Kolibar » 23 яну 2015, 14:01

КОЛЕДА

автор: Петър Бончев

Цял ден и цяла нощ валя сняг, но валеше тихо и без вятър, както обикновено беше в планината. Сутринта прозорчетата на малката къщичка на края на селото бяха замръзнали на чудни цветя, но дори тази красота не радваше сърцето на Рада, защото детенцето ѝ, единствено ѝ чедо вече трети ден гореше. Огницата бавно, но сигурно изпиваше силите от малкото му телце. Какво ли не бяха правили с баба Стояна. Разтриваха го с оцет от петровски ябълки, даваха му медена водица, молиха се на светци и светици, а мократа кърпица на челцето му все изсъхваше от огъня, който гореше вътре в него, нищо не помагаше. Беше денят на Бъдни вечер, но сърцата на двете жени бяха изпълнени с тревога.
В ъгъла на стаицата гореше огнището и осветяваше лицето на малкия Христо, което от слабата светлина на огъня, смесена с вече нахлуващото през замръзналия прозорец слънце изглеждаше още по бледо и изпито от невярната болест, която го беше сполетяла. Над стената зад люлката стоеше иконата на Богородица, която гледаше безмълвно и строго. По другите стени на няколко полици бяха подредени пъстри чинии и паници. По гредите на тавана висяха безброй сушени билки, торбички с дренки, шипки и всевъзможни други плодове и лекове. Баба Стояна беше билкарка и лекуваше болките на хората, но сега беше безсилна. Рада взе кърпата от челцето на Христо, гребна малко вода от бакърите закачени на водника и я намокри. Тя го погали, целуна го по горещото чело и пак я сложи.

-Гори бабо Стояно, гори нищо не му помага!
Обърна се тя към старата жена, която стоеше седнала на малко трикрако столче близо до люлката на детето.

-Да викнем все пак поп Георги да му чете, белким се оправи..?

-Ех момиче нали ти казах вече. Аз вече го молих, но той не рачи. „ Плоду греха не подобает пяти и читати Евангелие Господне“, така рече.

След като каза това дребната бабичка се наведе и сякаш се смали още повече, бялата ѝ коса покри лицето, по което личаха белезите оставени от осемдесетте години на тежки несгоди и трудности..
Думите ѝ жегнаха Рада право в сърцето, тя се разплака и седна направо на шарената черга, черга застлана върху пръстения под на бедната къщица. Червеното, зеленото и жълтото на чергата преливаха с бялата и риза, извезана сякаш от ръката на някой незнаен зограф, и с престилката ѝ на цветя.. Зелените ѝ като тревата очи бяха пълни със сълзи. Дългите ѝ кестеняви коси се спускаха свободни по гърба Не бяха сплетени на плитка като при девойките, нито покрити с кърпа като при омъжените жени, защото Рада не беше нито мома с момите, нито невеста с невестите... Сълзите се затъркаляха по бялото ѝ лице, една от тях капна на пръстения под и сякаш се поколеба за миг преди да попие в него. Пред очите на Рада изникна пак нейното първо либе Драган. Колко хубав беше той и как силно го обичаше тя. Още от малки все бяха заедно и се обичаха чисто и искренно по детски. Чистите им души не съзнаваха, че вършат грях, грях страшен и непростим в очите на хората.
Картината се смени. Беше края на зимата, Рада береше подранилите кокичета в градинката пред тях, която тя сами си беше насяла и подредила и си мислеше че скоро лалетата, любимите и цветя щяха да избият, и не след дълго щяха като пламък да озарят градинката . Драган скоро щеше да идва да я иска от баща ѝ, щеше да му стане жена и щеше да върви заедно с Драган с гордо вдигната глава пред хората. Той обичаше да ѝ пее една песничка, която тя много харесваше и сега пак си припяваше:

Ей Куле, Куле, Куле момиче
Куле момиче, бело кокиче.
Обичам Куле у вас дойда,
у вас да дойда, на стол да седна,
на стол да седна, кафе да пия
кафе да пия, тебе гледам.
Тебе да гледам у тенката снага
у тенката снага, у буйната коса.
Из долу иде Кула момиче
в ръка държеше бело котленце
в котленцето бистра ракийка
в ракийката китка босилек.
Когото срещне него да пръска
и мене срещна и мен ме напръска..
Ей Куле, Куле, Куле момиче
Куле момиче, бело кокиче.
Обичам Куле у вас дойда,
у вас да дойда, на стол да седна,
на стол да седна, кафе да пия
кафе да пия, тебе гледам
на стол да седна, тебе гледам.
Тебе да гледам у белото лице
у белото лице, лице снежано.

Както се беше унесла, тананикайки си песента, Рада чу шум и се обърна към портата, където стоеше Иваница, един от приятелите на Драган. Тя се усмихна и отиде при него.

-Влез Иваница, какво седиш на протката?

В очите на младия мъж се четеше колебание и уплаха. Рада го погледа очудено и каза:

-Кажи Иваница, какво е станало? Пак ли сте направили някоя глупост?

-Радо, Радо.... С Драган бяхме в гората за дърва... и едно дърво падна и го уби....

Пред очите на Рада причерня, тя изгуби свяст и се строполи на земята.
Дни след това тя само плачеше и не излизаше навън, не искаше нито да яде нито да живее. Това продължи докато разбра, че е трудна.... Не можеше да каже, на майка си и баща си, не можеше, защото това е най-големият грях, най-големият срам. Щеше да ги почерни за цял живот, щяха да им се присмиват.... Но не можеше и да изпие силната отвара от риган, с която знаеше, че старата баба Стефана решаваше този проблем, защото не искаше да става убийца на собствено си дете, на детето на Драган...
След няколко дни Рада стана посред нощ и измъкна изпод миндера вързопчето, което си беше приготвила по-рано. Облече палтенцето, което баща ѝ ѝ беше купил от бебровските търговци и тихичко напусна бащината си къща. Тя избяга, да избяга, защото само така щеше да спаси семейството си от срама. Щяха да помислят, че полудяла от мъка и се е хвърлила от Канарата или е скочила във вировете на Тинева река. Защото за хората смъртта не беше така страшна като срама, целият им живот се ръководеше от това какво ще си кажат за тях другите. Внимателно обмисляха всяка една своя крачка, поглед или дума, за да не станат за срам. Ако помислеха Рада за умряла, щяха да тъгуват, хората щяха да ги съжалят и да им съчустват. Ако се раберше обаче, че чака дете щеше да почерни живота им и живота на семейството на Драган, за тях вече да няма бял ден в селото.. Рада дълго броди немила и недрага докато един ден не стигна далечно село и не я намери и приюти баба Стояна... Никой не смееше да каже нещо на старата билкарка, макар и да я гледаха с укор, когато с Рада минаваха през селото. Тук се роди и детенцето, което Рада кръсти на баща си- Христо.
Рада излезе от унеса, избърса сълзите си и погледна към старицата, която все още седеше до люлката на Христо.

–Бабо Стояно, да му сварим еньовче и да му кадим с пелин бран на Еньовден, може някой нав да го е нападнал или пък лошо око да го го хванало?!

–Ех Радо, варих му еньовче, кадих му с пелин, баях му, коричка хляб му слагах под възглавницата, нищо не помага. Не го пуска пустата огница, гори.....

Рада я гледаше с празен поглед, сякаш не чуваше и не виждаше, майчиното ѝ сърце се беше свило и душата и плачеше.

-Днес е Бъдни вечер, бабо Стояно. Днес се е родил Бог, може ли днес да умре моят Христо...?

Рада отново избухна в плач, а баба Стояна намокри кърпицата на челцето на детето, тя отново беше съвсем суха. Христо едвам едвам помръдна, искаше да заплаче, но нямаше сила и само леко изпъшка.
Часовете се точеха бавно, двете жени се грижеха за Христо, но той ставаше все по-зле. Рада искаше да го накърми, но той не сучеше, омаломощен от болестта. Баба Стояна свари някаква отвара на огнището и с нея накваси напуканите му от огницата устни.

–Това е стара отвара Радо. Сега се сетих за нея, каквато и зла сила да е хванала човека тя ще я пропъди.

Рада само я погледна, но в погледа ѝ не се виждаше надежда, а само безсилие и отчаяние. Христо беше буден и отново се опитваше да заплаче, но не можеше....

-Спи, чедо, спи. Когато спиш поне не усещаш огъня, който те гори..

Баба Стояна беше виждала много мъка и беше силна и корава жена, но страданието на младата майка, толкова наказана от съдбата, не можа да не докосне сърцето ѝ и страните ѝ се търкулнаха няколко сълзи.
Навън вече се беше стъмнило, отново беше завалял снежец. Вятърът лекичко потропваше по портите на хората, които чакаха раждането на младия Бог, събрани около трапезата с цялото си семейство. Прозорците на къщите грееха като малки свещици запалени на празничен ден в църквата. Скоро в селото щяха да проехтят песните на коледарите, а в от гората се чуваше друга песен- пееха вълците...
Само в една къща, в една малка хижа на края на селото нямаше радост и смях. Там Рада и баба Стояна бдяха над люлката на бебето и се опитваха да угасят пожара, който изгаряше малкото му телце. Старицата се обърна към младата майка и каза:

-Радо аз ще изляза под навеса да избера дърво за бъдник. Не сме приготвили специално, но аз ще взема един дебел дъбов пън и ще го оставим да гори цяла нощ в огнището, знаеш в къща с бъдник ще има здраве цяла година. Може това да помогне и Христо да оздравее.

-Излез майчице, излез. Направи както си решила, белким това помогне да оздраве моето детенце.

Рада за първи път се обърна така към старицата. Нарече я майчица и наистина тя и беше и майка и баща, и единствена ѝ упора в един свят, в който не би могла да оцелее сама. Един свят, който без тих пристан, какъвто беше домът на баба Стояна, щеше да я погълне с вълната на предразсъдъците си и да я изгори с огъня на човешката злоба.
Бабата излезе, а Рада остана до люлката на Христо. Тя се наведе над него у му запя тихичко приспивна песен:

Заспи ми заспи детенце, заспи ми чедо мамино
нани, нани, нани, нани ми чедо мамино

Рада пееше бавно и успокояващо. Христо заспа, но тя все още пееше, потънала в мисли. Младата майка усети нечие присъствие зад себе си. Обърна се бързо и видя там да стои една жена. Отначало се стресна и скочи на крака, но не извика, за да не събуди рожбата си. Погледна жена в очите и я позна- това беше Богородица, същата както я рисуват по иконите. Около нея струеше слаба светлина, очите и бяха големи и кафяви, погледът ѝ беше строг. Тя гледаше право към Рада, но не говореше. Майката падна на колене и продума:

-Богородице, прости ми, не те познах!

Тогава светицата проговори:

-Изправи се жено, защо коленичиш?

-Коленича, за да те помоля да ми помогнеш майко Богородице. Детенцето ми гори, огница го е хванала и скоро ще умре. Помогни ми моля те, и ти си майка и знаеш какво е. Моля те помогни!

Богородица сви вежди и я погледна още по-строго.

-С какво право ме молиш за това жено?! Нима ти не извърши греха на прелюбодеянието, нима това дете не е плод на греха ти? Нима не заслужаваш наказание за делата си? Ето това сега е твоето наказание. Който върши грехове трябва да си ги изкупи!

Рада стоеше като вкаменена и едвам успя да промълви:

-Нека Бог накаже мен Дево, защо наказва детенцето ми? С какво е виновно то, дето съвсем от скоро гледа белия свят.. Пожали го Богородице!

-Неразумна жено, че какво наказание би било ако гневът на Бога падне върху теб? Не знаеш ли, че истинското наказание за всеки човек е не когато страда той, а като гледа как страдат най-милите му хора и той не може да им помогне?! Това ти е наказанието, Радо, разбра ли сега?

Рада се изправи, разплака се и започна да говори:

- А що е грях? Ако любовта ми е грях нека понеса наказанието си. Аз Богоридичке се бях врекла на Драган и той ми се врече пред Бога, че ще ми е верен. Бог е свидетел на любовта ни и Той ни събра заедно. Знам, че не сме венчани от свещеник, но ние се венчахме пред Бога. Вярвам в Него, Дево и знам че църквата казва, че това което сме извършили е грях, но грях ли е то пред Бога? Никога не съм пожелавала друг мъж, никога не съм поглеждала друг мъж освен моят Драган. Моля ти се Богородичке отсъди. Ако съм извършила грях искренно се разкайвам и моля за прошка. Моля те кажи ми Дево, в ръцете ти се оставям.

Богородица се усмихна и простря десница към Рада.

–Не плачи Радо, правилни са думите ти и силна е вярата ти. Макар и такова тежко наказание да ти беше изпратено ти не възстана против Бога и не възропта, а искренно се разкая и поиска милост. Радо, знай че Бог често изпитва вярата на своите раби и голяма е наградата на тези, чиято вяра устои, също така знай, че човеците с годините са изопачавали и преиначавали думите Му, в тяхна полза. Така че не всичко което човеците казват, че е слово Божие е истинското Му слово, но сърцето на добрия човек винаги отсява зърното от плявата с Божията помощ разбира се.
Богородица се усмихна и започна да изчезва, Рада се протегна да я прегърне, но в този момент се чу силен шум. Тя отвори очи, явно беше заспала до люлката на Христо. Огледа се и видя отворената врата, а до нея стоеше баба Стояна. Пред нея беше огромният пън, който беше приготвила за бъдник и явно беше изтъвала. Тя гледаше право към люлката, а на лицето и се четеше изумление. Стомахът на Рада се сви, за миг през главата ѝ преминаха стотици мисли, но когато погледна към детето беше потресена.... Христо беше усмихнат, в ръчичка държеше дрънкалката която му бяха направили от шикалка и клонка и гукаше, беше отворил широко сините си като небето очи. Рада махна кърпата и го целуна по челцето. Нямаше помен от огницата, беше се излекувал, беше здрав и весел както никога до сега. Тя го взе на ръце и се завъртя лудешки из стаята.

-Здрав е бабо Стояно, здрав е! Богородица го излекува! Благодаря ти Дево, благодаря ти майко Божия!

Снегът продължаваше да вали, коледарите обикаляха селото, а дори в къщичката се чуваше песента им- „Ой Коледо, мой Коледо родило се Боже чедо....“. Те възвестяваха раждането на Божия син, а Рада и баба Стояна седяха с Христо, който се беше родил отново и живееше втори живот. Над тях от иконата Богородица бе простряла десницата си за благослов и се усмихваше....


автор: Петър Бончев

23.12.2012 г.
Варна


Дуйни ми льохни бел ветре, разтопи бели снегове, разлюляй гора зелена...

Потребителски аватар
marmozana
Специалист с много опит
Мнения: 1393
Регистриран: 26 юли 2011, 13:41
Район: София
Местоположение:
Has thanked: 0
Been thanked: 0

Re: Още един коледен разказ

Непрочетено мнение от marmozana » 23 яну 2015, 14:28

Аз съм го чела вече, не ми е нов и единственото, което мога да кажа е, браво Пепи <hat off> <hat off> <hat off>


"Всички знаем, че светлината се движи по-бързо от звука. Затова някои хора изглеждат блестящи, докато не заговорят" A. Aйнщайн
Торове, препарати - онлайн магазинът се премести на нов адрес -> в синьото търкалце под аватара ми
skype: yulita_petrova

Потребителски аватар
Tsonny Naydenov
Ценен специалист по бананите ... и още нещо ...
Мнения: 831
Регистриран: 15 юли 2012, 00:02
Район: Североизточна България
Местоположение: Добрич
USDA zone: 7a
Абсолютна минимална t° (°C): -
Любимо растение: Банан
Любим климат: Тропичен
Has thanked: 1 time
Been thanked: 0

Re: Още един коледен разказ

Непрочетено мнение от Tsonny Naydenov » 23 яну 2015, 14:52

Този ми е от любимите!


"By similar things disease is produced, and by similar things administered to the sick they are healed of their diseases." — Hippocrates

Потребителски аватар
vladi
Любител на южните растения
Мнения: 846
Регистриран: 07 юни 2014, 16:57
Район: София
Местоположение:
Любимо растение: Всички!
Has thanked: 1 time
Been thanked: 3 times

Re: Още един коледен разказ

Непрочетено мнение от vladi » 23 яну 2015, 19:31

Пепи, това просто ме разби...(докосна ме дълбоко,дълбоко,дълбоко... в сърцето ми...), Уникално е!!!
<bow> <bow> <bow> <hat off>
Пепи, ти си истински, Джедай! <wine> <cheers>
Нека, силата да бъде с теб!

P.S. Очаквам с нетърпение следващият ,от любимите на ОЛИ и МАРМОЗАНКА.... <bananas>



Отговори
  • Similar Topics
    Отговори
    Преглеждания
    Последно мнение
  • New post Коледен разказ
    10 Отговори
    1214 Преглеждания
    Последно мнение от емиава
    27 дек 2014, 00:35

Върни се в “Другите наши хобита (Our other hobbies)”