Разказите на Колибар (Петър Бончев)

Потребителски аватар
Kolibar
Гларус, с градина край морето ...
Мнения: 1029
Регистриран: 04 окт 2013, 00:52
Надморска височина (m): 6
Has thanked: 3 times
Been thanked: 0

Разказите на Колибар (Петър Бончев)

Непрочетено мнение от Kolibar » 19 авг 2015, 20:43

Вече ще публикувам разказите си в тази тема. Ето и най-новия:


ВЪЛЧА ПРАВДА


“..и тогава ще въздаде всекиму според делата му “

от Матея Свето Евангелие



автор: Петър Бончев


Месечината вече бе превалила на небосклона и осветяваше с меката си бяла светлина ливадите, които блестяха сякаш, че са покрити със сняг, а бе още август. Август- месецът, в който привършваше тежката земеделска работа., aвгуст месецът, в който животните и хората намерили малко свобода и време започваха да гледат към себеподобните си. И макар, че скоро щеше да дойде зима и да паднат тежки снегове те знаеха, че след нея идва пролет и живота ще възтържествува и отново ще победи смъртта. Август месецът, в който започваха да реват елените, търсещи своите другарки, август-месецът на седенките. На фона на светлите ливади като някакви тъмни буреносни облаци се открояваха горите, покриващи планината. В края на им бе накладен голям огън, около него се бяха събрали младежи и играеха хоро. Подухваше вятър, огънят играеше и ту осветяваше лицата на хората и огромните стебла на дърветата, ту оставяше на мрака да ги покрие. Тази вечна борба между светлината и мрака никога нямаше да спре, понякога мракът покриваше света и го лишаваше от надежда, а друг път светлината го прогонваше и носеше спокойствие. Всички бяха пременени и красиви, пендарите грееха като слънца, все едно по челата на момите играеше огън, а момците ги гледаха и пламъкът в сърцата им се разгаряше. Гайдата пищеше, хорото ставаше все по-бързо и по-буйно. Най-гиздава беше Неда, сините й като драгоценни камъни очи сияеха на бялото й като планински сняг лице. Руси като зряла ръж коси се спускаха по зеления сукман, покриващ везаната бяла риза. Дори пендарите бледнееха пред Недината хубост. Играеше и нозете й сякаш не докосваха земята, а очите й бяха в Никола. Никола- първото й либе водеше хорото. Най-личен беше той измежду момците. Строен и висок, весел и усмихнат. Момите вехнеха по него, но сърцето му го беше взела Неда, а той нейното... От буйното хоро калпакът му беше паднал и Неда гледаше къдравите му тъмни коси. Той се обърна към нея, погледите им се срещнаха и се усмихна. Тогава проехтя изстрел. Хорото спря, а Никола се свлече на земята, на гърдите му имаше кърваво петно. Настана суматоха, Неда хукна към него, сложи главата му в скута си и му продума:–Никола, Никола не умирай Никола, не ме оставяй.Погледът му мътнееше, силите го напускаха, но от устата му се отвориха-Недо..Очите му помътняха съвсем, главата му се отпусна и той предаде душата си Богу. Писъкът на на Неда огласи околността, страшна беше мъката й, неутешим беше плачът й. Момците, които бяха тръгнали по посока на изстрела се върнаха с една пушка. Оставиха я до огъня и вкупом взеха да обясняват-Намерихме тая пушка ей тука малко над ливадата в гората. Явно мръсникът се е стреснал и я е забравил. Огънят освети оръжието и всички млъкнаха. Познаха я, това беше пушката на Горан . Всички стояха като стъписани. Никой не проронваше нито дума. Лицата им бяха като на каменни статуи. Само пламъците играеха и ги обагряха във всевъзможни нюанси на жълтото и червеното, все едно кръвта от гърдите на Никола бе и по техните лица. Знаеха чия е пушката, но не смееха да сеобадят, страхуваха се да проронят и думичка. Богат беше Горан и имаше много власт. Каквото кажеше това ставаше в селото и всеки се страхуваше от него. Неда безутешно ридаеше до своето либе, сълзите й капеха по бялата му риза и се смесваха с кръвта, която вече едвам едвам изтичаше от раната. -Кой, кой уби Никола, кой ми взе живота, кажете.... Неда гледаше към съселяните си, но те отвръщаха поглед, когато сините й очи срещаха техните. Един по един започнаха да се губят сред вековните дървета като сенки, като призраци се топяха те в гората и дори не смееха да погледнат назад, сякаш да не ги застигне магия, някаква древна прокоба. До Неда и Никола останаха само верните му другари. Огънят гореше буйно, а животът бе угаснал. Минаха няколко дни след погребението на Никола. Неда ходеше от къща на къща, от порта на порта и питаше кой е убил Никола, кой й е отнел щастието. Но те мълчаха, затръшваха тежките чемшир порти, криеха се зад плетовете окичени със стари грънци. Страх ги бе, страхът ги бе хванал здраво в своята хватка и не искаше да ги пуска. Знаеха, че вършат грях, но страхът от силните на деня, страхът за къщиците им, за малките им нивички и стоката им беше по-силен от страха към Бога. Разсъждаваха те така- Бог прощава, господаря не. И тихо като мишки в своята дупка се бяха свили зад плетовете и дуварите и мълчаха. Мълчаха без да съзнават своята сила, предпочитайки такова съществувание пред това да се изправят смело и да защитят истината. Разбира се историята за убийството стигна и до каймакамина. Той знаеше, че Горан беше искал Неда от баща й, но не му я даде, защото беше обещал на жена си, която загуби преди години, че дъщеря им ще се ожени за този що й е на сърце. Каймакаминът дори не смееше да си отвори устата. Горан беше приятел с пашите и бейовете, те често дохождаха у тях и си пиеха кафето. „Жалко за момичето, ама младо е, ще му мине, друг ще залюби. Защо да си слагам главата в торбата заради един селянин“ мислеве си той,. И пушката изчезна, а убийството бе преписано на разбойници. Дойде есен, листата започнаха да капят. Планината бе като писана стомна. Кое дърво бе жълто като току що излюпено пиленце, кое червено като кръв, а смърчовете и елите светеха като някакви странни зелени свещи. Само те бяха застанали срещу ледения дъх на приближаващата се зима, бяха запазили зелената си премяна, и носеха радост и топлина в сърцата на хората, които за миг забравяха, че скоро ледените пръсти на зимата щяха де се вкопчат в тяхната планина. Неда вече не ходеше и не обикаляше, легнала беше на дрехи и болнееше. Почти не ядеше и водица слабо пиеше. Лицето и жълтееше като планината, а снагата и тънееше като ручей по Горещниците. Изгубила беше всяка надежда, предала се бе на отчаянието и рядко говореше. Баща й се опитваше да й помогне, да я изправи на крака. Вика знахарки, вика баячки, вика попове. Никой не помагаше, всеки изминал ден Неда ставаше по-зле и по-зле и така цяла зима. Тежки бяха зимните снегове, тежко беше и на душата на Неда. Не бе лесно и на баща й, но старецът не се предаваше, не падаше духом, той бе нужен на Неда, на единственото си чедо, трябваше да й дава сила, да я върне към живота, трябваше..... Пукна се пролет, листна се гората, раззелениха се ливадите. Долетяха щъркелите и лястовиците . Животът се бе завърнал, светлината отново бе победила мрака и светът ликуваше. Само в Недини никой не се радваше.. Тя все така лежеше и болнееше. Беше се превърнала във вейка, лицето й бледно и изпито приличаше повече на лице на старица нежели на млада девойка. Събудила се беше и гледаше. Ако човек проследеше погледа й щеше да си помисли, че се е загледала в шарените чинии и паници наредени на полица на стената. Но не, очите й се бяха втренчили в една точка, и тя гледаше, но сякаш не виждаше..Тогава от към другата стая се чу шум. Измяука котка и Неда чу баща си:-Ех, Сивчо, ех котенцето ми. Пролет е , всичко от земя излиза, всичко е цъфнало, а Неда вехне и скоро в земята ще да иде, ех само да можех да я излекувам, Сивчо. Ех, Горане, ех проклетнико, да ти бях дал Неда, че да не убиваш Никола. Барем щеше да е здрава, да е добре, а сега болна, ни жива, ни умрялаБаща й се разплака, той не знаеше, че тя се е събудила и го чува.Неда чак сега разбра, кой беше убил либето й, сега й стана ясно защо всички мълчаха. Тя се надигна леко от постелята си и тихо промълви, така че баща й да не я чува. –Татко няма в земята да ида, кълна се, няма, поне не скоро.Минаха се няколко дни и Неда изчезна. Търсиха я из цялото село, търсиха я при водопадите на Боровщица, да не се е удавила, дириха и край Канарата да не се е хвърлила от отчаяние. Нямаше я, нямаше я в съседните села и през пет села. Сякаш че ли бе потънала в дън земи. Баща й стана сянка, плачеше, питаше пътници, питаше търговци, питаше войскари. Никой не беше виждал щерка му, никой не беше чувал да се е мяркала някъде. Ден, два, седмица месец, Неда я нямаше и не се появяваше. В селото взеха да говорят, взеха да предполагат и да се чудят:Сигурно е скочила от Канарата и се е пребила, а орлите са изяли месата йОрлите месата ядат бабо, ама костите оставят. Щяхме кости да намерим.Една старица с бели коси и черни дрехи каза--Помня баба й, и тя така изчезна, ама беше самодива. Уловил я Коста, до де се къпе на реката и я взел за жена. Ама не й скрил ризата добре и тя един ден я намерила. Забравила и дом и мъж и деца, облякла ризата и пак станала самодива. Полетяла към самодивското село в дън гори и никой повече ни я чул ни я видял.Другите се засмяхаТова са само приказки бе бабо Драганице.Приказки било ха, вие младите вяра не хващате на старите, ама старите знаем и помним.Дойде Костадиновден, скоро щеше да е жетва. Лято бе, а валеше, валеше всеки ден без да спре. Отначало добре беше за житото, порасна високо, наля хубав клас и хората се радваха. Но идваше време вече да зрее, да се обагрят нивите в злато. Злато беше житото за сиромасите, защото беше единственото им богатство, единственото им упование. На житото те се надяваха да оцелеят, да отгледат челядта си, да бъдат щастливи. Защото хлябът беше всичко, а хлябът се правеше от жито. Никой не е по-голям от хляба казваха те и бяха прави. Целият им живот беше една борба, борба за хляба, борба за живота, а хлябът беше живот и животът беше хляб. Дъждовете не спираха, планинските върхове бяха потънали в мъгли, които по доловете слизаха към селата и ги обгръщаха със своята пелена, покриваха долините, ливадите и нивите сякаш искаха да скрият някой и нещо. Реките бяха мътни и придошли, влачеха камъни и дървета, грохотът им се чуваше надалеч. Ливадите бяха кални и на места заблатени. Добитъкът газеше мократа земя, копитата му се разболяваха и го боляха. Животните взеха да куцат. Житото, спасението на хората взе да чернее и да гние. Мечтите и надеждите на хората биваха отнасяни както реката носеше тежките камъни. Никой не се усмихваше, вървяха тъжни и замислени под оловното небе, но не смееха да роптаят, не смееха да надигнат глас и да запитат защо ги бе постигнало това..Не стигаха дъждовете и мъглите ами в селата се спуснаха и вълци. Вълците, господарите на гората, слугите на мрака, враговете на човека . Вълците зверовете, с които плашеха децата, кръвожадните кръволоци от легендите и историите. Самото им споменаване предизвикваше у хората някакъв примитивен и вроден страх натрупван поколения наред и втълпяван им в главите от съвсем малки. Възприемчив на чужди влияния бе човекът и не бе трудно да го убедиш да вярва в нещо, което колкото и неверно да звучи, той приема за истина и искрено вярва в него, макар и да е лъжа А когато му кажеш истината ще ти се изсмее или заплюе и ще ти каже да не го занимаваш с глупости. Такъв бе човекът и така сляпо и силно вярваше в историите за вълка и го беше страх от него, като дори не съзнаваше, че той самият е звяр много по-страшен и опасен от сивите деца на гората.Всяка сутрин някой селянин казваше, че вълците са влезли в неговите кошари, че са му отмъкнали я овца, я малаче, я са удушили няколко агнета, а изяли само едно както беше вълчия обичай. Страдаха сиромасите, трудът им бе съсипан, храната им щеше да е оскъдна. А зимата щеше да дойде, зимата с белите снегове, с ледения вятър и замръзналите реки. Зимата с кокалестите студени ръце, които хващаха света в желязна хватка, докато слънцето бе слабо и не можеше да й се противопостави. Вълците станаха още по-дръзки, излизаха посред бял ден и нападаха стадата. В мъглата кучетата не ги усещаха и даже не лайваха, докато в другия край на стадото вълците взимаха своя кървав дан. Бяха видели глутницата докато отмъкваше от стадата на Горан най-хубавите и охранни овце. Бяха десет едри сиви вълка, а напред бягаше един светъл, почти бял вълк. Той стъпваше леко и пъргаво, сякаш не полагаше никакво усилие. Беше по-дребен, по-нежен, краката му по тънки от тези на останалите вълци. Очевидно беше вълчица и водачката на глутницата. Правиха хайки, злагаха капани и все напразно. Правиха пусии, чакаха вълците ден и нощ, но те някак си разбираха, че ловците са там и ги отбягваха. Сутринта мъжете чуваха, че грабителите са нападнали кошари на друго място. Неуловими бяха тези вълци, хитри и съобразителни, лесно успяваха да се изплъзнат на човека и неговите капани. Старите хора казваха, че са чували от дядо и баба, че появили се бял вълк не е на добро, че сам Бог го изпраща като наказание за своите непокорни раби. Горан не се интересуваше от тези приказки, той имаше големи стада, а нападенията на вълците му бяха донесли огромни загуби. Много жълтици нямаше да усетят мекото кадифе на Горановата кесия. Бесен беше той, както само богат човек можеше да бъде бесен, когато губеше, макар и да не беше работил и ден, макар и рядко да беше виждал това което беше загубил. То беше негово, то му даваше сила и власт, то го праваше това което е, Стъпил на труда на другите, получавайки наготово плодовете на техните ръце той се мислеше за повече от тях, мислеше се за господар, който може да управлява техните съдби, а за защо не и света. Но не съзнаваше, че и той е от кал като тях и един ден на кал щеше да стане също като тях и нямаше да вземе със себе си нито жълтиците, нито белите къщи, нито зиданите дувари, нито медните синии, нито липисканските кърпи, нито дамаските ножове, нито бератските пищови. Загубил беше душата си или пък я беше продал?!Една сутрин рано на вратите на Горан се потропа, той излезе чорлав и по риза. Отвори тежките чемширени порти с ковани панти. Там бяха двама от неговите овчари. -Господарю, вълците, проклетниците ноще са натръшкали 30 овце... Най-добрите ти кочове, най млечните овце.... Той не изчака да довършат-Ах вие некадърници, ах вие мързеливци къде спахте бре, къде зяпахте та не прогонихте вълците, кучета нямате ли бе глупаци?–Кучетата не залаяха господарю, хич не се обадиха..Пред очите на Горан причерня, той грабна мотика, захвърлена наблизо и понечи да удари единия овчар, но той успя да отскочи назад и се спаси. И двамата побягнаха бързо, оставяйки господаря си сам с яростта му. А тя бе голяма. Имаше той хиляди овце, стадата му покриваха планинските ливади като тъмен облак, чановете им се чуваха през баирите, млякото течеше като река, но Алчен бе той и сърцето му бе пленено от желанието да трупа богатства, да бъде силен и могъщ. А не съзнаваше, че всичко това е просто прах на вятъра и днес го имаш утре го нямаш. Не разбираше, че желязото ръждясва, а дървото гние. Забравяше, че нещо друго е много по-важно и по истинско, макар че не съворено от ръцете на човека. Някъде дълбоко в някой ъгъл на душата му бяха скрити думите на майка му- “Който живее с парите живее с орлите. А с орлите не се живее, сине, живее се с хора” Тези овце бяха малка вреда за богатството му, но алчността му беше толкова страшна и така се беше сраснала с него, че замъгли разсъдъка му, подлуди го и го превърна в див звяр, точно като тези, които бяха убили овцете. Захвърли мотиката и влезе вътре. След миг излезе, в ръцете си държеше пушка. Погледна към планината, по чиито върхове вече започваше да се събира мъгла и каза:–Сега ще ви покажа аз гадове мръсни как се душат горановите овце, как се съсипва стоката ми. До крак ще ви избия! Вълк няма да остане в тая планина!Горан тръгна към кошарите си. Те бяха на края на селото, заобиколени от зелени ливади от три страни и от висока гора от четвърта. Когато пристигна пред очите му се разкри страшна гледка- на ливадата бяха пръснати труповете на удушените овце, а край тях се вайкаха десетки селяни. Явно се бе разчуло за среднощното вълчо нападение. Горан викна към тях:–Некадърници, едни вълци не можахте да убиете. Дремете и чакате да ви изядат стоката. Ама аз не трая, не съм мишка като вас, ще ги избия до крак, мамето им вълчо. Селяните не казаха нищо и сведоха глави. Страх ги беше от Горан, а страхът определяше тяхното битие от както се помнеха. Мъглата вече излизаше на талази от гората и като тънка нишка се спускаше към ливадите, като че ли искаше да скрие следите от страшното злодеяние. Тогава измежду дърветата се появиха сенки. Някой ги забеляза и викна. Всички обърнаха поглед към гората и сърцата им се свиха. От гората излезе вълк, после втори, трети... Десет едри сиви вълка бяха на ливадата, Козината им бе лъскава и пригладена, вратовете им бяха дебели. Добре си бяха вършили работата.... След тях се появи и бялата вълчица, жълтите й очи погледнаха към хората. Селяните бавно заотстъпваха назад към кошарите Чу се глас:-Дошли са за овцете, да се махаме!Вълчицата отвърна поглед от тях и очите й се впериха в Горан, тя трепна и изръмджа. Само той беше останал до убитите животни. Вълците водени от своята господарка тръгнаха напред, право към Горан. Не поглеждаха нито към хората, нито към овцете. Горан вдигна пушката, прицели се и натисна спусъка, но вместо гръм се чу само изщракване. Горан изпсува, явно беше овлажняла от мъглата и не можеше да стреля. Тогава той я хвана като тояга, като някакъв боздуган, с който смяташе да се бори с глутницата. Селяните наблюдаваха тази картина от сигурното си скривалище в кошарите и тихо говореха, никой не тръгна да помогне на Горан. Не искаха ли, не се сетиха от страх ли..... Мъглата ставаше все по-гъста. Вълчицата се обърна към сивите си спътници и те се заковаха на място, Тя продължи сама към младия богаташ, когато стигна на човешки бой от него се спря и го погледна право в очите. Бялата й козина настръхна на гърба и тя изръмжа Приготви се за скок, а Горан хвана пушката още по-здраво и щеше да я посрещне.. Събралите се в кошарата затаиха дъх, но с лек повей на вятъра дойде още по-гъста мъгла и скри от тях схватката. Чуваха се само викове, ръмжене и скимтене. След няколко минути всичко утихна, но никой не смееше да излезе навън. Мъглата взе да се вдига и се видя Горан. Той лежеше проснат на земята.–Горане, Горане, викаха хората, но никой не им отговаряше.Те преодоляха страха си, напуснаха укритието си отидоха до него. Гърлото на Горан беше прегризано, той очевидно беше мъртъв, ръцете му бяха целите кървави, беше се борил с вълчицата, опитвал се бе да защити живота си, но не бе успял. До него лежеше и пушката, това уж толкова опасно и смъртоносно оръжие, което не бе успяло да му помогне срещу острите вълчи зъби.. Мъртъв бе Горан и не взе нищо със себе си, нито стадата, нито къщите, нито нивите и ливадите. Голи идваме на този свят лъжовен и голи ще си отидем от него.Мъглата се беше разсеяла вече, а от към гората се чу смях. Хората учудено се обърнаха нататък. До един висок бук с кора сива като стомана седеше жена облечена с бяла риза. По ризата като водопад от зряла ръж падаха русите й коси. До нея стоеше сур* елен. Огромните му рога бяха целите в капчици роса от мъглата и светеха като сребърни на слънцето, което бе пробило облаците и мъглите. Жената продължаваше да се смее, като държеше шепи пред лицето си. Когато го откри всички я познаха. Неда, изгубената Неда стоеше пред тях, по-красива от преди. Нямаше и следа от неверната болест, която я беше налегнала. Страните й бяха румени, снагата стройна.. Самодива беше станала, самодива като баба си, а самодивите можеха всичко. Можеха да се явяват като старица, като див звяр, като чудна птица...От тълпата излезе един човек и извика

–Недо, ела си Недо, прибери се
Неда отново се засмя, погледна елена и го потупа по хълбока. Тя погледна за последно към хората, обърна се и заедно с елена потъна в гората.


*сур-светло сивкаво-кафеникав


19.08.2015 автор:Петър Бончев
Варна


Дуйни ми льохни бел ветре, разтопи бели снегове, разлюляй гора зелена...

Дарина Иванова
Любител на южните растения
Мнения: 706
Регистриран: 16 май 2011, 11:56
Has thanked: 0
Been thanked: 0

Re: Разказите на Колибар (Петър Бончев)

Непрочетено мнение от Дарина Иванова » 26 авг 2015, 10:41

<bravo2>
много красиво
ако приемаш малко критика / то такива винаги изникват отнякъде/ , има няколко "модерни" думички, които на мене лично не ми се вързаха с цялостния стил на разказа
но е прекрасен, поздравления <thumbup>


darina.ivanova.77

Потребителски аватар
Kolibar
Гларус, с градина край морето ...
Мнения: 1029
Регистриран: 04 окт 2013, 00:52
Надморска височина (m): 6
Has thanked: 3 times
Been thanked: 0

Re: Разказите на Колибар (Петър Бончев)

Непрочетено мнение от Kolibar » 27 авг 2015, 21:44

Блгодаря много! Разбира се, че приемам критика. Вероятно съм изпуснал някои съвременни думи да влязат в текста. Ще съм ти благодарен ако ми ги посочиш, за да мога да оправя нещата.


Дуйни ми льохни бел ветре, разтопи бели снегове, разлюляй гора зелена...

Потребителски аватар
лаик
Любител на южните растения
Мнения: 105
Регистриран: 17 фев 2015, 19:02
Надморска височина (m): 250
Has thanked: 0
Been thanked: 0

Re: Разказите на Колибар (Петър Бончев)

Непрочетено мнение от лаик » 27 авг 2015, 21:49

Петре,омаен и завладяващ разказвач си!
Много ми хареса.Прочетох го още вечерта когато го постна и все не ми остава време да го споделя писмено.
Браво! <bravo2>


мързела не мори, а мъчи

Дарина Иванова
Любител на южните растения
Мнения: 706
Регистриран: 16 май 2011, 11:56
Has thanked: 0
Been thanked: 0

Re: Разказите на Колибар (Петър Бончев)

Непрочетено мнение от Дарина Иванова » 02 сеп 2015, 07:19

радвам се, че го приемаш мнение в този смисъл :)
само кажи как и къде да ги посоча / напиша/

още веднъж - прекрасен е


darina.ivanova.77

Потребителски аватар
Kolibar
Гларус, с градина край морето ...
Мнения: 1029
Регистриран: 04 окт 2013, 00:52
Надморска височина (m): 6
Has thanked: 3 times
Been thanked: 0

Re: Разказите на Колибар (Петър Бончев)

Непрочетено мнение от Kolibar » 24 дек 2015, 14:22

Желая ви една топла и приятна Бъдни вечер и светла Коледа, с новия си коледен разказ!


Сладката и Медената
коледен разказ




Задала са й черна чума
,че улезе у Вергините
у Вергините равни двори
народна песен

автор Петър Бончев

Слънцето клонеше на заник, небесните птици една по една се прибираха в гнездада си. Дори орелът, господарят на планината бързаше да се върне у дома и да се види с другарката си, да си докоснат клюновете и да заспят заедно под ясните звезди. Бяха си отгледали вече пилетата, бяха ги бранили и хранили, те станаха млади орли и се рееха във висините. Но млади и неопитни бяха и се навъртаха още покрай баща си и майка си, не смееха да отлитнат далеко, а старите не ги гонеха, напротив, макар и вече отлетели от гнездото те продъжаваха да се грижатт за тях. Селяните също се прибираха към домовете си. Оранта беше към своя край, скоро беше Димитровден и идеше зимата, щяха да паднат дебели снегове, да затиснат земята и да топлят житните зрънца, които с толкова любов и труд бяха засели. Щяха да ги пазят от ледените ветрове, от студа, който щеше да се спусне от север, но рано беше и бе топло.
От полето се прибираха и деветте сина на баба Герга. Весели бяха защото бяха изорали бащините си ниви, бяха засели жито. Работата им беше свършена, зимата щяха да седят пред огнището, да разказват на децата си истории за самодиви и мечки стръвници, за таласъми и караконджули, а жените ин да тъкат шарени черги и бяло платно за ризи, и да ги гълчат, че плашат малките. На чемширената порта ги чакаша майка им Герга и се усмихваше. Отдавна беше умрял баща им, неверна болест рано го отнесе, но остави им тлъсти ниви, плодни градини и гъсти гори, а синовете му бяха умни и работливи, умножиха бащиното си имане, сториха си всеки къща в бащините двори, заедно живееха и добруваха. От далеко се белееха къщите им, червенееха се керемидите на покривите като на цар Сюльмановите сараи в Стамбула града. Така им и викаха другите селяни- белите сараи. До майка им седеше най-малкия им брат- Гроздьо. А беше Гроздьо болен. Още как се беше родил го беше тежка болест налегнала. Гърбав беше и кракът му беше крив, та като вървеше го замяташе и му беше трудно да ходи надалеко. Грозен беше Гроздьо, грозно беше и името му, но душата му беше красива. Недъгъв беше, но не се беше озлобил, даже напротив сърцето му беше изпълнено с обич. Играеше си дълго с пиленцата и агънцата, внимаваше да не ги нарани, говореше им кротко и тихо. Обичаха го животните, защото усещаха, че е добър. И най-злото куче не го лаеше,а като го видеше въртеше опашка, и най -дивите жербци като бяха покрай Гроздьо ставаха кротки като агънца и се оставяха да ги гали по муцуните. Но другояче гледаха на него хората- за тях той беше белязан, болестта му за тях беше срамна дамга, сложена му от Бога. А от бабите си знаеха да се пазят от белязаните, да не се събират с тях. Не пускаха и децата си да играят с момчето, а ако той искаше да се включи към игрите им- да мятат ашици или да играят челик те го гонеха и замеряха с камъни. И растеше Гроздьо сам, сам на света и чужд на хората, а другари му бяха тия що нямаха глас. А не знаеха човецитеи и не съзнаваха, че безсловестните твари най-добре знаеха кой е белязан от Бога и че не винаги да си белязан е зло, а да си здрав е добро. Постепенно момчето се отдръпна от човеците и стана другар с животните. Той сякаш разбираше езика им, а и те го разбираха.
Баща си не познаваше, беше умрял малко след като се е родил. Майка му казваше, че се поболял от срам, че сина му е недъгъв, но той не вярваше, или по скоро не искаше да вярва, защото добра беше душата му и не можеше да разбере хорската злоба, но и не можеше да се предпази от нея.
Братята му бяха кой от кой по-снажни и красиви, момите горяха по тях, всяка искаше нейната вода да напият, нейната китка да вземат и ожениха се и им се народиха деца и се напълниха сараите с челяд и детски глас...
Гроздьо се усмихна на братята си и каза:

-Здравейте батьовци, добре сте ни дошли!

Най-големия му брат Иван се наведе, погали го по косата с цвят на слама и рече:

–Добре заварили, Гроздьо, хайде скоро на софрата, че сме гладни!

Братята му макар, че не се занимаваха много много с него си го обичаха по свой собствен начин и не се интересуваха толкова много от хорското мнение. Обичаха ли го наистина обаче или го съжаляваха и те самите не знае, а и нямаше значение, тъй като те бяха единственоте хора, от които Гроздьо получаваше ласка и усмивка и това го караше да прелива от радост и обич, и го правеше щастлив. Но болестта на момчето мира не даваше на майка му, слушаше тя подмятанията на комшийките:
-Какъв грях си сторили мари, Герго, че такова наказание ти прати Господ?
Не е на добро да има в къщата белязан човек, на гарвана кога му се измъти пиле с макар и една бяла перушина изхвърля го от гнездото, че не е на добро, а наша Герга го порасти Гроздьо вече дванадесет години. Не е на добро, не е, в къщи белязан човек да има.
Мъжа ѝ го нямаше, още кога беше видяла на какво дередже е детето, да го беше хвърлила в реката, не е грях това.
Ух язък мари, че имаш девет синове канари и девет снахи като месечини, като тоз Гроздьо ти грози сараите и срами синовете...
Както много други така и Герга първом слушаше какво говорят хората, после питаше себе си какво мисли, ако въобще се сетеше да се попита..... Чуждото мнение, чуждите мисли и одобрение бяха най-важни. Хората живееха заради тях, а не заради себе си. Животът им, постъпките им, че дори и мечтите им се ръководеха не от техните желания, а от това какво ще си кажат хората. Роби бяха те един на други, роби на собствените си разбирания и неизкоренимия си стремеж да се покажат и изтъкнат. Нямаше значение кой си и какъв си, важно беше какъв мислят хората че си, какъв си в техните очи. А в душите на много от тях се беше загнездила тъмнината и така тя се пръскаше, опитваше се да завземе светлината, да я надвие и в света да се възцари мрак.
Герга виждаше неодобрението и откритите подигравки в очите на другите. Не можеше да преживее факта, че въпреки деветте й хубави сина, въпреки имотите, сараите, челядта, става за срам пред цялото село с недъгавото си дете. Това я караше да го намрази, да не му обръща внимание, и ако му даваше храна и дрехи то беше защото я беше грях от Бога, а не защото го обичаше. А той я обичаше, обичаше я с цялото си сърце, тя беше първото нещо което беше видял, първото нещо, което помнеше.... Но тъмнината вече я беше обзела, светлината в сърцето ѝ се мъчеше да оцелее, но неравна беше битката и ясен беше изхода ѝ. Сега като гледаше как деветте й сина преминават край Гроздьо и ги сравнявашес него, в нея назря едно решение, една ужасна мисъл, една грозна постъпка.
Момчето изчака и последния му брат да влезе в двора, и понечи да затвори вратата. Тогава Герга се провикна:
Недей затваря, чакай ме тука!
Тя влезе в къщи и след малко излезе с една торба
–Тука съм ти сложила малко дрехи и хляб. Отивай в гората.
-Ама, мамо, късно е вече къде ще намеря гъби?
Герга се навъси:
-Кой ти говори за гъби, тръгвай, махай се. Да не ми грозиш сараите с белите зидове и високите чардаци, да не ми срамиш синовете и девет снахи хубави!
Момчето замръзна, не можеше да повярва на ушите си и заплака:
–Мамо, аз съм още малък, пусти пътища ще сгреша, по гора ще се изгубя, зверове ще ме изядат... Без тебе, мале, ще бъда.....
–Махни се, Гроздьо от къщи, вече те майка не иска, да не ми срамиш синовете.
Видя Гроздьо, че майка му не го иска, взе си торбата, излезе от двора, извървя двадесет, тридесет крачки и се обърна назад. Вратата беше затворена, майка му се беше прибрала. Над зидовете на оградата стърчеше само старият дъб засаден от дядо му, когато се родил баща му. Листата му бяха вече жълти й капеха, а на върха му стоеше гарван. Птицата изграчи, разпери криле и полетя към гората. Гроздьо пое по пътя, сълзите пълнеха очите му, той не виждаше къде върви, болният крак му пречеше и често се спъваше. Нямаше ги вече агънцата, нямаше го шареното куче, нямаше ги наперените петли- всички приятели на това самотно дете, неговият свят се беше сринал за миг, животът му се беше извъртял и сега сам вървеше през тъмната гора. Слънцето отдавна беше залязло, станало бе студено сланата блестеше на светлината на луната, а дърветата хвърляха зловещи сенки, а Гроздьо вървеше, вървеше без път и посока, не вижаше нищо, а и не искаше да вижда. След известно време гората се разреди и пътя излезе на малка полянка. На нея гореше буен огън, а около него бяха седнали две възрастни жени и говореха. Момчето беше свикнало хората да го отхвърлят, погледна ги и отмина, когато чу глас
–Момче, къде си тръгнал, ела при нас, стопли се, студено е.
Гроздьо се обърна и ги погледна. Една от бабате му махна с ръка:
–Ела де не се страхувай, ела тука при нас.
Гроздьо се учуди, но макар и плахо отиде при бабите. Когато наближи ги видя ясно на светлината на огъня. И двете бяха облечени в черно и си приличаха, макар лицето на едната да беше на дълбоки белези, а това на другата да беше на морави петна. Момчето си помисли, че и те са като него- недъгави, грозни и неудобни, изхвърлени от селата си и не се уплаши. Седна при тях и извади от торбата си хляба.
-Имам малко хлебец, ще си го поделим.
Бабите се усмихнаха:
Ние носим сиренце и бистра водица, ще се гостим,! Отвърна бабата с моравите петна
-Ние сме две сестри, мен ме викат Сладката, а сестра ми-Медената, продължи тя, тръгнали сме по селата на жътва.
Момчето я погледна странно. Та жътвата отдавна беше свършила, златното жито вече беше напълнило хамбарите, какво й ставана тази баба. Тъкмо да си отвори устата, когато другата заговори:
-Кое си ти момче, от кое село си и защо си в гората посред нощ? Дете си още!
Гроздьо се разплака и им разказа всичко, обясни им за недъга си, за съселяните си, за деветте си братя, за това как майка му го е изгонила. Докато им разкаже всичко, месечината беше застанала на превала, и нощта беше преполовила. Бабите го слушаха и мълчаха, очите им се натъжиха, главите им бяха наведени. Огънят караше лицата им да изглеждат още по-страшни и грозни, но момчето не се плашеше. И те бяха като него, и те бяха различни. Щом си различен то ти си нежелан, неразбран. Всеки се плаши от теб, мрази те, мисли че можеш да му навредиш, да го засегнеш. Хората не виждаха, че дори пръстите на едната им ръка са различни, а искаха всичко да е еднакво, смятаха този който е като тях за хубав и добър, а различния за грозен и зъл. Но лъжеха се, защото и красивото и грозното са създадени от Бога и често зад красивото лице се криеше зла душа.
–Сине, много си страдал и още има да страдаш, но всичко е до време!, каза Медената
–Така е сине, утре ще ти кажа нещо, хайде да лягаме сега да се наспим, рече Сладката.
Легнаха до огъня и се завиха с голям пъстър козяк.
Слънцето беше изгряло, лъчите му се провираха между голите клони на дърветата и огряваха сланата. А тя блестеше, сияеше като безценен камък на царска корона, даже по красива беше и от него, защото не бе дело човешко, а делата на човека са несъвършени. Гроздьо се беше събудил, рано беше свикнал да става. Събудиха се и бабите. Хапнаха, прибраха си нещата и се приготвиха за път. Бабите му дадоха торба пълна със сирене, хляб и вода за из път. Сладката се обърна към момчето и каза:
-Тука пътищата ни се разделят сине, ти тръгни към изгрева. Ама недей хваща царския път, хвани пътеката в ляво. На три дни път има голямо село. Там са кошарите на Манол. Питай за него, той си търси овчари, ще те вземе.
Гроздьо благодари на бабите и пое по пътеката. Малък беше, а и не беше много много говорил с хората и не знаеше, на кого викат Сладката и Медената. Не подозираше, че Сладката викаха на чумата, а Медената на шарката, за да ги омилостивят и да не ги викат, защото вярваха, че изречеш името на нещо лошо ще го извикаш. Не съзнаваше, че дори тези, които се считаха за зли, за най-голям бич и за най-голямо зло се съжалиха над него, а хората не. И по-добре, че не знаеше, защото това би го убило..
Стигна Гроздьо в селото, намери Манол, стана му овчар. Пасеше овцете на кон, за да не му пречи болният крак. Умееше да общува с животните, овцете му не бягага, кучетата го слушаха, кочовете водеха стадата на най хубавата паша. Стадата които той пасеше се множаха станаха като тъмен облак, овцете като капките вода в морето. Слугува Гроздьо девет години, събра много пари, купи си овце, намножи ги. Две хиляди вакли овце, двеста кочове със сребърни чанове пасяха по ливадите, звънът на чановете се чуваше далеко и галеше ухото на Гроздьо. Стана Гроздьо чорбаджия.
Наближаваше Коледа, земята беше побеляла от снега. Тъмните гори и белите ливади сякаш се бореха, мъчеха се да надвият едни над други. Меко беше времето, печеше слънце и снегът беше омекнал. Гроздьовите овце бяха прибрани в кошарите, овчарите им даваха златно сено и бистра водица, че след месец, два щяха да се ягнят, да се родят малки бели агънца и овците трябваха да са силни, че и агънцата да са здрави да растат бързо.
Гроздьо гледаше как хората се приготвяха за Коледа, кой колеше прасе, кой носеше бъдник от гората, децата беряха дрянови пъпки за баницата, всеки щеше да е със семейството си, да чака раждането на Млада Бога, да посрещне коледарите. Само той щеше да е самичък.... Сети се за майка си, за братята си, и му домъчня. Макар че почти нищо добро не беше видял у дома, в сърцето му все още имаше обич към тях, те бяха неговото семейство, неговата кръв... Той реши, предупреди ратаите, оседла си коня и пое към родното си село.
Стигна го точно на Бъдни вечер, малко преди залез. Влезе в селото, то беше пусто. Къщите бяха порутени, нямаше дори едно куче да го залае.. Оградите се бяха наклонили, а отворените порти глухо тракаха от вятъра. Гроздьо намери бащините си сараи, каменните им огради бяха рухнали, къщите бяха запуснати, старият дъб стърчеше черен и самотен сред останките на някога богатите и красиви постройки. Чу се грачене, един черен гарван кацна на върха на дървото и загледа към Гроздьо. Тогава мъжът видя майка си, тя седеше до открехнатата порта и гледаше към пътя. Да, тя беше, макар и стара, беловласа, цялата в черно.... Сръчка леко коня си и се приближи към нея.
-Добър ден, бабо!
Ох синко, искам да ти кажа “Дал Бог добро” ама как да го кажа. Виж ни селото, виж ни къщата!- тихичко каза старицата
Какво е станало бабо, татари ли са минали или черна вихрушка, та ви е селото разтурено?- попита Гроздьо.
Майка му не го позна. Толкова много години бяха минали, с хубави дрехи беше облечен. Черен калпак на глава, бял кожух на рамо, ален пояс, гайтанлии гащи, врано конче яхаше. Не, по нищо не приличаше на Гроздьо грозника, на този който бе прокуден. Баба Герга заразказва, а сякаш не разказваше, а пееше и плачеше:
Сине, сине, нито са татари минали, нито черна вихрушка, аз съм крива, сине, аз съм селото провалила. Имах девет сина хубави, девет снахици, като ясни звездици, дребни внуци тичаха. Нивите ни бяха богати, сараите ни бяха големи, чардаците ни бяха високи. Ама имах десети син- Гроздьо. Беше грозничък, грозничък още болничък. Цяло се село смееше, цяло село говореше, че ми грози Гроздьо сараи, че ми срами Гроздьо синови, синове и снахици. И аз, сине, Гроздьо прокудих сам да се скита по таз земя лъжовна, лъжовна още тъжовна. Плачеше Гроздьо викаше, че пътя ще сбърка, че зверове ще го изядат щом е без мене, но аз Гроздя не слушах. Голям грях сторих, сине, голям грях пред Бога. Гроздьо от село излезе, в село чумата влезе. Тръшна, сине, момите, момите и момците, моите дребни внучета, моите снахици звездици. Замина чумата, дойде шарката, който чума пожали него го шарката грабна. Цялото село отнесе заедно с деветтях ми сина хубави. Само мене не рачи.. Ни чумата, ни шарката... Мене клета оставиха за синове да жаля, грехове тежки да изкупувам. Сама в село да стоя, за Гроздьо да плача. Кога заран злънце изгрее на порти да изляза, Гроздьо да чакам, барем се Гроздьо прибере, на майка грехове да прости, че да умра, сине, да легна в таз черната земя...
Гроздьо я гледаше с невиждащ поглед, очите му се навлажниха. Видя той, че майка му е осъзнала грешката си и истински се разкайва, че грехът й не е паднал върху нея, а ударил братята му и цялото село. Макар да беше изгонен, да беше прокуден както не се гони и куче, той все още обичаше майка си, добро беше сърцето му и милостиво. Злото не можеше да се загнезди в него, не можеше семенцето на тъмнината да поникне и с черните си корени да задуши душата му. Светлината властваше в сърцето на Гроздьо и тя определи туй що щеше да стори.
Баба Герга му заговори.
–Ела, момче, ела дома да пренощуваш. Вече слънцето зайдява, черна нощ ще да се спусне. Вълци бродят в полето и люти хайдуци, нощем се не пътува. От тия чардаклии сараи две ми стаици останаха, всичко се друго порути. Ела, момче, има място за тебе.
Гроздьо се разплака
–Мале, ле, аз съм Гроздьо, аз съм грозника.
Хвърли кожуха си, слезе от коня и тогава майка му го позна. Видя гърбицата и кривия крак. Олюля се, но синът й я хвана и я прегърна.
Прощавам ти, мале, всичко прощавам. Ама недей, мале, да умираш. При мене ще те взема, при мене мале, да живееш.
Прошката, това беше най-силно оръжие, този меч, с който светлината надвива мрака и побеждава, макар и трудно. Лесно е да поемеш по пътя на омразата и отмъщението, да дириш вина и да искаш мъст. Но този път не ти носи радост, даже напротив, горест залива сърцето ти и те хвърля в мрак. Трудно е да простиш, да застанеш срещу злото и да му отвърнеш с добро, но от там просиява светлината.,
Гроздьо и майка му седяха до софрата в една от стаиците, които бяха останали от просторните сараи. Бедна беше тя, но уютна. Бакърите седяха на водника, на полиците бяха наредни писани чинии и паници, нарът беше застлан с пъстър китеник. Гроздьо си беше взел храна от вкъщи и сега я беше наредил на трапезата. Бъдни вечер беше и той седеше с майка си, говореха си, разказваха си, кой какво е преживял. Бяха семейство, каквото никога преди не бяха.
–Гроздьо, мама, довечера трябва да оставим храна на софрата, че нали знаеш умрелите си идват и търсят да хапнат и те за празника!
Младият мъж знаеше поверието, че на Бъдни вечер небето се отваря и че душите на мъртвите отиват в родните си къщи, за да хапнат от трапезата, макар и никой да не можеше да ги види. Заради това и на нея през нощта се оставяше храна..
–Ще оставим, мале, ще оставим. Много наши имаме горе!
В стаята се усети хлад, вратата се отвори.... Вътре влязоха сенки. Гроздьо и майка му първо се уплашиха, но една от сенките се обади.
–Аз съм, мале, Иван съм, синът ти..
Баба Герга го позна, позна и другите.. Да, това бяха деветимата й сина, снахите, децата.. Най-отпосле влезе и Христо- баща им.
Бог се беше смилил и беше направил така, че живите да ги виждат. Беше разбрал, че разкаянието на Герга е истинско, че прошката на Гроздьо също и милостив беше Бог, и обичаше децата си. Неговото име не беше страх, а любов, и наказанията Му не бяха жестоки, не даваше повече от колкото можеш да понесеш и когато осъзнаеш грешката си и поискаш прошка, гледаше в сърцето и ако то беше искренно, прощаваше и правеше чудеса.
През малкото заледено прозорече надничаха Сладката и Медената. Спогледаха се, усмихна се и си тръгнаха. Гарванът, който седеше на дъба изграчи и отлитна. Заваля сняг, чуваше се как снежинките докосваха стария, замръзнал вечерта, сняг и трупат ли трупат. Цялото семейство беше насядало около трапезата, чуваше се смях, детски глъч. Отвън се чуваше песен:
-Стани ми стани, нине, нине, господине,
отвори чемшир порти, че ти идат добри гости.

24.12.2015 автор Петър Бончев
Варна


Дуйни ми льохни бел ветре, разтопи бели снегове, разлюляй гора зелена...

Потребителски аватар
Kolibar
Гларус, с градина край морето ...
Мнения: 1029
Регистриран: 04 окт 2013, 00:52
Надморска височина (m): 6
Has thanked: 3 times
Been thanked: 0

Re: Разказите на Колибар (Петър Бончев)

Непрочетено мнение от Kolibar » 24 дек 2016, 15:12

Пожелавам ви тиха и спокойна Бъдни вечер и Весела Коледа с новия си коледен разказ


СКИТНИКЪТ
коледен разказ

„...защото гладен бях, и Ми дадохте да ям;
жаден бях, и Ме напоихте;
странник бях, и Ме прибрахте;... „
от Матея Свето Евангелие



Снегът валеше на парцали и като че ли нямаше спиране. Лекия ветрец гонеше снежинките и те се носеха във въздуха като бели пеперуди. Все едно бяха живи и летяха от цвят на цвят, но цветя нямаше. Декември бе и тежки снегове бяха покрили земята с бяла премяна. Зимата се беше спуснала от север, беше освободила ветровете и леденият им дъх бе заменил топлите есенни багри със сивота, бе заледил реките и блатата. Тъмни, сиви облаци бяха покрили небето и слънцето не се виждаше. А то беше слабо и старо, не можеше да се бори със зимата и нейните слуги. Силата му достигаше, колкото отвреме на време да пробие облаците и да зарадва хората, но не и днес. Днес бе Бъдни вечер и всички знаеха, че слънцето е мъртво вече четири дни и свети само с отблясъка си, но не може да топли.. Но и знаеха, че само след ден ново слънце ще е роди и ще огрее света. Защото след зимата винаги идваше пролет, след злото идваше добро и след мрака идваше ярка светлина. Тази им вяра ги крепеше и ги караше да продължават напред въпреки трудния си и изпълнен с несгоди живот и ги караше да се усмихват, както се усмихва младото слънце на девойките от гергьовските люлки. Но далеко беше пролетта и много имаше още да се страда от лютата и свирепа зима.
Снегът намаля и и вече се виждаха планинските ридове с гъстите си гори. Всяко едно дърво се открояваше на фона на белия и чист сняг. През гората се виеше тясна пътка, а по нея вървеше млад мъж и водеше врано конче, което дърпаше стар дъбов пън. По тия земи хората имаха обичай на Бъдни вечер да слагат в огнището голям пън, който наричаха бъдник, за да гори цяла нощ. Те бяха забравили същинското значение на обичая, но казваха- „Както гори бъдника, така да пламне и слънцето“
Младият мъж продума:
Дий, Вихре, малко остана, след малко сме си у дома! Недей се излага!
Той подръпна юздите на кончето и продължиха своя път. Мъжът носеше тежък пъстър ямурлук и бял калпак на главата. Студът и ветрецът бяха зачервили страните му, но той се усмихваше, грееха светлите му очи. У дома го чакаха жена му и децата му, да седнат около трапезата. Нямаше нищо по ценно от техните погледи, нищо по-мило от техните умивки. Илия се казваше той, инат и своенравен беше Илия, но добро беше сърцето му и всички го обичаха. Хората казваха, че черното не е съвсем черно и бялото не е съвсем бяло, че всеки камък може да бъде загладен още по-добре, но защо да заглаждаш камъка, щом той пасва идеално на другите камъни и заедно правят неломим зид.Такъв беше и Илия, инат и опък, но се разбираше със съселяните си, когато някой имаше нужда той беше насреща. Опора беше за приятелите си Илия и те разчитаха на него и му вярваха. Никога не ги беше предал, никога не беше ги подвел. В светът на лъжата, на лицемерието и завистта такъв човек беше рядкост, такъв човек беше като златно зрънце в речния пясък.
Пред него се чу шум и на пътя излязоха стадо елени. Снегът хрущеше под копитата на едрите животни .Кошутите не забеляха човека и преминаха бързо, но един светъл елен се спря и погледна към мъжа. Рогата му бяха клонати и покрити със скреж, все едно бяха сребърни. В големите му кафеви очи нямаше страх, той гледаше спокойно към Илия. Премигна, тръсна глава и продължи след кошутите си бавно и спокойно. Илия никога не беше виждал такъв елен- светъл и кротък, елен който не се плашеше от най-големия си душманин- човека, а го гледаше право в очите. Елен ли бе, горски дух ли или самодива? Последната мисъл накара стомаха му да се свие. Страх го беше от самодивите. От съвсем малък слушаше ужасните истории за млади мъже подмамени през нощта от самодиви, за да бъдат намерени на другия ден мъртви и сухи, изпити от самодивата....
Просветна, гората свърши и пред Илия се появи негово село. Комините пушеха, а покривите бяха покрити с бели, снежни калпаци. Снегът беше спрял, през облаците се процеждаше светлината на залеза и белите калпаци на къщите станаха жълти, после оранжеви,а накрая придобиха червеникав отенък и всяка снежинка блестеше като драгоценен камък.
Илия наближи дома си, когато видя срещу себе си на пътя странник. Висок слаб мъж с дълга черна брада и тъмни износени дрехи бавно и с усилие вървеше през пъртината и скоро да напусне селото. Скитник беше навярно, тръгналл в този мразовит ден немил недраг по пътищата.
-Добра среща, пътниче!- каза му Илия- Къде си тръгнал тая вечер? Не си тукашен гледам.
Скитникът вдигна глава, тъмните му, големи очи напомниха на Илия за елена, който срещна преди малко. Мъжът проговори, като изговаряше думите някак си бавно и завалено:
Добра среща, човече! За града пътувам, че ме работа чака и час по-скоро трябва да стигна!
Не бива, не бива сега да пътуваш. Празник е, а и се стъмва, студ хваща. На пътя ше замръзнаеш и вълци ще ти ядат месата. Намръщи се Илия- Влез у дома, с нас на трапеза да седнеш! Как те викат пътниче? Аз съм Илия.
Пътникът го погледна отново
- Евреин съм. Коен ме викат, Моше Коен. Къде се е чуло и видяло християни, евреин в къщи да пуснат и да го гощават? Не бива!

Много беше слушал Илия за евреите, че били лоши, че били зли, че водели чумата и проказата. Че комка с човешка кръв правели... Гонени бяха евреите и мразени по света, обвиняваха ги за всяко зло, че даже и за бедността в която живееха хората. Такъв беше човека, трябваше да намери у някой друг причината за собствените си лошо положение, трябваше да има виновен за незгодите му. Но никога не ги търсеше там където трябваше- в себе си или в силните, които го подтискаха . Лесно беше да обвини слабите и беззащитните, те нямаше как да му отвърнат, нямаше как да му се опълчат, а и някак си по-сладко беше да живееш в заблудата, че някой друг ти е виновен за собствената ти злочестина. Евреите бяха различни, а всеки се страхуваше от различния, тъй като не го познаваше. Странеше от него, мислеше си какво ли не, страхуваше се без да съзнава, че приликите са много повече от различията и че ако опознаеш различния ще спреш да се страхуваш от него. Но Илия не беше като другите, а и този човек беше благ, как може такъв човек да ти стори зло...
- Евреин или не, всички сме хора, байно. Влизай у нас да се сгрееш
Евреинът се усмихна, потупа Илия по рамото и му каза:
-Сполай ти за добрината!
Влязоха в двора, Илия разпрегна кончето и го вкара в обора. Жена му отвори тежката дървена врата и все едно грейна месечина. Бялото й лице, косите черни като крило на гарван, очите- зелени като планината пролетес, бялата и риза и зеления като морава сукман, нашарен с гайтани и шевици като пъстри цветя светеха, но най-силно светеше усмивката, с която тя срещна мъжа си. И ако добър беше Илия то за това вина имаше и жена му, защото обичаше го, както орлица орела си, както щъркелица своя щъркел, блага беше и на Илия му беше благо в къщи. Леко му беше на душата, сърцето му пееше, когато е с нея.
Илия се усмихна и й намигна
-Радо, ле Радке хубава, на батя пендарата, гледай какъв съм ти бъдник донесъл, цяла нощ да гори и да не догаря. И гостенин ти водя, с нас празника да кара.
Рада се изчерви, погледна надолу и тихо каза:
-Недей така бе Илия, засрамваш ме пред човека!
Илия се засмя, събу цървулите си, свали калпака и ямурлука си и влезе в къщи. Евреинът също изу обущата си и си съблече кожуха. Двамата влязоха в стаята, където Рада беше сложила трапезата. Около нея вече бяха седнали двете му дечица, те скочиха и прегърнаха баща си. Той излезе, взе бъдника и го сложи в огнището. Отначалото не искаше да се запали, тъй като беше още влажен от снега, но постепенно се сгря от жаравата и пламна. Гореше леко и бавно, лека и богата щеше да е годината. Пръстеният под беше застлан с пъстри черги, на софрата бяха наредени питка на която имаше изобразен кръст, слънце и орач, сушени сливи, варено жито, орехи, в красива писана паница имаше боб, печена тиква, и кисело зеле, пръстена кана с винце. На стетените на малки лавици бяха подредени шарени чинни- гордостта на домакинята. Близо до огнището на водника бяха окачени бели бакъри пълни с бистра водица, която Рада беше донесла от чешмата.
Илия прекади трапезата с ароматен тамян, прекръсти се, разчупи питката и даде на всеки по парче. Хапваха от питката бавно, тъй като вътре имаше скрита паричка, но не бързаха да я намерят, не ровеха в хляба, тъй като той беше свещен и трябвше да се уважава. Накрая паричката намери Рада
Илия се засмя:
-Радке, и тая година ли при тебе? Ама нищо, добре че ти държиш парите, че да спестим, че ако остане на мене.....
Всички се разсмяха и продължиха да се хранят и да си говорят. Евреинът се усмихваше и гледаше семейството. Бедна беше къщичката им, бедни бяха и те но бяха щастливи. Какво му трябва на човек- хора, които да обича и да го обичат, да има какво да сложи на трапезата си, за да поддържа тялото си здраво и какво да облече, за да му е топло. Кому са нужни злато и коприна, тежки килими, ковани ракли и пухени завивки, когато ги няма любовта и разбирателството, когато ги няма уважението и взаимността. Не богатството носи щастие, а хората. А щастиетото е най-голямото богатство.
Сладки бяха ястията, но сладки бяха и разговорите. Илия се беше отпуснал и разказваше, че било грехота да се хвърля хляб на земята, когато Коен го попита:
- А нима, Илия, не е грях християни да пуснат друговерец евреин под техния покрив и да седнат на една трапеза със него?
Илия го погледна и каза:
-Така казват някои, ама аз не съм съгласен. Как може да е грях туй що радва душата, байно? Може ли доброто да бъде грях? Това, което пълни душата, кара сърцето да играе, това което те кара да бъдеш щастлив не може да бъде грях. Грях е да лъжеш, да предаваш, да нараняваш хората, но не е грях да ги обичаш. Не е важно коя вяра държиш, а да си добър човек. Грях е да се събираш с лоши и подли хора, но с добри хора да се събираш е правилно и хубаво. Любовта, помощта и добрината мне могат да бъдат грях.
Евреинът кимна:
- Мъдри и прави са думите ти, Илия.
Някой похлопа на вратата и прекъсна разговора им. Отвън се чуваше песен:

Стани ми стани нине, нине, господине,
та отвори чемшир порти!
Стани ми стани нине, нине, господине.
Че ти идат добри гости,
Стани ми стани нине, нине, господине!
Добри гости коледари,
Стани ми стани нине, нине, господине!

Илия стана и отвори вратата. В стаята влязоха няколко млади мъже наметнати с тежки ямурлуци, каплаците им бяха окичени с пуканки, в ръцете си държаха овчарски геги на които бяха окачени гевреци. Лицата им бяха червени, дали от студа, дали от виното, що бяха пийнали в предните къщи. Коледарите бяха дошли да донесат здраве и благоденствие и в дома на Илия. Всички ги гледаха, а те отново запяха:

Коладе, Коладе, ле
тебе пеем домакине,
домакине, болярине!
Коладе, Коладе ле
Добри бвести ти носиме
и от Бога много здраве!
Коладе, Коладе ле
овци ти са огягнили
нивите ти са класили!
Коладе, Коладе ле.
Колко здравец по гората
толкоз здраве в тая къща!
Коладе, Коладе ле
Колко капки у морето
толкоз пари в тая къща!
Коладе, Коладе ле
че се роди Млада Бога
Млада бога и Божича
Коладе, Коладе ле!

Пееха коледарите и наричаха още. Всички бяха усмихнати, Рада кичеше краваи по гегите, Илия им даваше да пият вино направо от каната. Празникът бе дошъл и в този дом, коледарите го бяха благословили и дойде време да си тръгват. Вече бяха навън, но все още се чуваше песента им :

... дълго ходим в тия тъмни, черни нощи,
не залоствай чемшир порти,
кой похлопа отвори му,
който дойде нагости го,
срещни добро всеки гост
може той да е Христос!

Илия затвори вратата и погледна към семейството си. Очите му се отвориха широко, всички бяха там само евреинът го нямаше.

–Радо, къде е Моше, да не излезе с коледарите?
-Не, те сами бяха, никой не е тръгвал с тях!
Илия забеляза, че на мястото където до преди малко беше седял евреинът имаше нещо. Приближи се и и вяда малък, твърд сивкав камък, а на камъка нарисувана малка рибка. Сигурно Моше го е изпуснал, помисли си той. Но защо, защо си беше тръгнал без да се обади, та още вечерята не беше свършила. Нима го бяха обидили. Той взе камъка и излезе навън. Небето беше ясно, снегът блестеше на лунната светлина и хрущеше под нозете на Илия. Погледна пътя- там нямаше никой. Обърна поглед към планината, която се открояваше съвсем ясно, а над върховете й блестеше голяма, ярка звезда. Чу се рев на елен, еленът ревеше дълго сякаш искаше цялата планина, всички села, цялата земя да го чуе.. Илия си спомни за последните думи от песента на коледарите „... срещни добро всеки гост, може той да е Христос.“. Стисна силно камъка и заплака, но заплака не от мъка, а от щастие, а над планината звездата заблестя още по-силно.....


24.12.2016 Варна автор Петър Бончев


Дуйни ми льохни бел ветре, разтопи бели снегове, разлюляй гора зелена...

Потребителски аватар
lenka
Любител на южните растения
Мнения: 156
Регистриран: 12 сеп 2014, 19:05
Местоположение: Кюстендил /с инверсии/
Надморска височина (m): 520
Любим климат: средиземноморски
Has thanked: 2 times
Been thanked: 0

Re: Разказите на Колибар (Петър Бончев)

Непрочетено мнение от lenka » 23 авг 2017, 17:51

@kolibar, сега видях темата и прочетох на един дъх разказите ти ! Поздравления, Пепи! Прекрасни, трогателни/до сълзи при мен на втория разказ/ и поучителни.... Според мен такива текстове трябва да има в учебиците на децата! Респект към таланта ти ! <thumbup>


,,Люди — интересные существа. В мире, полном чудес, им удалось придумать скуку " Терри Пратчет R.I.P.

Потребителски аватар
Kolibar
Гларус, с градина край морето ...
Мнения: 1029
Регистриран: 04 окт 2013, 00:52
Надморска височина (m): 6
Has thanked: 3 times
Been thanked: 0

Re: Разказите на Колибар (Петър Бончев)

Непрочетено мнение от Kolibar » 24 дек 2017, 17:01

ХРИСТО
коледен разказ

„Расти, расти, мой зелени боре,
да се кача на твойте върхове,
че да гледам долу низ друмове“

автор Петър Бончев

Есента отдавна беше отминала, дърветата бяха отново голи и клоните им, тъмни и криви се протягаха към небето. А бе то синьо, синьо като през жаркото лято, не мътнееше както обикновено през зимата. Дърветата лишени от зелените си листа сякаш завиждаха на небето, протягаха своите черни клони и като че искаха да го докоснат, да свалят синята му дреха, и то да стане тъжно и самотно като тях. Искаха да я хвърлят в калта, за да не може небето да се радва и синее след като те бяха черни и нещастни. А кална и грозна беше земята, кална до където ти поглед стига. Планината бе черна, черна и гола, черна от дърветата и от калта. Зима бе, а бе топло, слънцето грееше, валяха дъждове, наместо тежки снегове, реките бучаха и беснееха, зима бе, а не беше. Само едно дърво зеленееше. Накрая на селото, до една малка къщица се беше изправил строен и клонат зелен бор, макар и част от игличките му да бяха подсъхнали и жълти, той гордо се зеленееше и се переше пред другите дървета. Вратата на къщицата се отвори и от нея излезе стара и прегърбена жена, но като чели не й бяха много бяха годините, а много й бяха грижите, грижите още неволите, защото те тежат на човека повече от годините и го дърпат към земята, прегърбват го, докато накрая не го вкарат в нея... Жената седна до бора, погледна го и заплака.
-Христо, сине, Христо, къде си мама, къде замина, къде се мама изгуби, майка сама остави, да плаче и да нарежда. Бъдни вечер е, няма ли да се върнеш, сине, майка си да видиш....?
Сама бе отгледала сина си. Плод на греха беше той, грях не пред Бога, а пред хората, но по-страшен бе той в техните очи и от греха пред Бога. Старата билкарка баба Стояна и помагаше, но тежко е сами жени дете да гледат, а и тя болна беше, кашляше тежко, слаба бе и трудно се движеше. Не помагаха ни билки, ни стари лекове... Хората думаха „-Остави го Радо край реката, вечер ще дойдат вълци и ще го вземат, не е грях това. Иди в друго село после, мъж си намери, челяд завъди, изчисти честта си“ Такива бяха хората, готови да убият, за да изчистят честта си, нищо че именно убийството е най-голямото петно върху честта. Не беше за тях безчестно, това за което никой нямаше да научи, никой нямаше да разбере, а не знаеха ли, забравяха ли, че всичко се вижда и помни, че така правеха или просто искаха да забравят, защото им бе угодно... Странеше Рада от тях, сърцето й не беше жестоко, зелените и очи се пълнеха със сълзи от тия думи. Как, как да посегне на детенцето си, на едничката си рожба в името на някаква чест, чест според хората.. Как да прежали детенцето, което огницата се опита да й вземе, а Богородица й върна. Лятото след като се роди Христо, когато цъфнаха тиквите, баба Стояна си отиде и всичко легна на ръцете на Рада. Погреба билкарката, а в до къщата растеше засаденото борче, което някой беше донесъл на бабата от високите планини като дар, че го е изцерила. Имаха този край обичай, кога се роди дете да му посадят дърво, да е здраво и силно като дървото. На момиче засаждаха я ябълка, я круша, на момче орех, а тя бор засади. И растеше Христо като бор, тънък, строен и висок. Със сини очи се роди, после зелени станаха, но не бяха светло зелени като на майка му, а тъмни, тъмни като боровите иглици. Косите му бяха черни, черни като гарваново перо, а весел беше и добър. Играеше си с животинките, къщички им правеше, милваше пиленцата, занимаваше се с шарените бръмбарчета. Добро дете беше, но самотно. Рада не смееше да ходи в селото, а и него не искаше да пуска, че знаеше ли дали няма да се присмеят дали няма да ги нагрубят. Седем лета бяха минали от как се беше родил Христо, когато в през селото мина голям панаир. Дошли бяха търговци от близо и от далеко, имаше хора всякакви- черни арапи с маймунки, гълтачи на огън, въжеиграчи.. Реши Рада да иде, да иде и да ги види, и Христо с нея да вземе. Облече си зеления сукман, дългата везана риза, пусна си косите медени. Христо с нова ризка облече, гащи му сложи гайтанлии и тръгнаха двамата. Отдалеко се чуваше свирня и викове, веселяха се хората и се радваха. За миг се бяха отделили от тежкия си живот и сърцата им пееха. Пееше и сърцето на Рада, щеше пак да е човек с хората, да не живее като кукувица, чукаше и сърчицето на Христо, детската му душа грееше. Влязоха на мегдана , всички се втренчиха в тях и млъкнаха, музиката спря...
-Тая що дири тука, срама няма ли?- Леле, Боже, какво доживяхме?! -Кучка!!! -И копелето си е довела!
Рада се смути и спря, изпита огромен срам, макар че нямаше от какво да се срамува, макар да беше много по-праведна от тия що я наричаха грешница и наведе поглед към земята. Усети удар в рамото и погледна към тълпата, усети още един удар, този път в гърдите. Замеряха ги, хвърляха по тях плодове и зеленчуци, яйца и ситни камъни. Съдниците им бяха дали присъдата и я изпълняваха, забравяйки собствените си кривини. Христо пищеше от ужас, Рада го грабна и плачейки от болка и от срам бягаше, тичаше към малката къщица, последното и скривалище от този жесток свят. Христо растеше, растеше и хубавееше. Станал беше млад момък, най-красив в селото, но в село не ходеше. Колко пъти беше отишъл, толкова пъти децата му викаха копеле, биеха го, с кал го мажеха и се връщаше разплакан вкъщи. Чуваха те от родителите си, че бил копеле и така му викаха и го биеха, без да знаят какво значи, не знаеше и Христо и питаше майка си, и един ден тя му всичко разказа.. Растеше сам момъкът, и не просто сам, а бит, обиждан, отхвърлен. Копеле беше за тях, друг, различен, греховен още преди да се роди, още преди да поеме първата си глътка въздух за хората той беше виновен. И пречупи се Христо, висок и едър беше като борика, но душата му бе слаба и се прекърши. Доброто дете беше само спомен, лош стана, в него се беше вселил мрака, бе изтласкал светлината и тя вече не струеше от очите му. Омразата го бе изпълнила, омразата към всеки. Струваше му се, че вижда в хорските очи присмех и мразеше, мразеше повече отколкото беше способен да обича. Искаше да е човек с хората, но хората го прокудиха и стана той единак, замени нуждата от общение със самотата, а тя заедно с омразата бе погълнала душата му и я бе разяла, както ръждата разяжда желязото и го прави на прах. Ходеше по съседни села, пиеше по кръчмите, биеше се. Прибираше се вкъщи пиян, изкарваше омразата си към хората на животните. Налагаше воловете с остена, биеше кучето, риташе пилците, майка си не слушаше.. Тя плачеше, плачеше и Христо Тя плачеше, че сина и е станал лош, а той плачеше тихо край бора за погубената си младост, за това от което хората с които искаше да бъде го бяха лишили, за това че го бяха обърнали на звяр. Само това дърво беше свидетел на зрънцето доброта, което все още се криеше там дълбоко в сърцето на му...Обидите, жестокостта, клеветите бяха направили чистата детска душа обиталище на мрака. Кораво е наглед дървото, ствола му дебел, клоните яки, а от вътре гнило, духне силен вятър и пада. А мрака търси слабост, търси раничка в душата и както гнилочта в дървото се вселява в човека и той гние отвътре и пада. Но не е дърво човека. Един ден Христо излезе, яхна врано си конче и се не върна. Изчезна като че ли в дън земи потъна. Майка му си очите изплака по него, търси го, дири го, но нямаше го..Мина година, минаха две, чу се че Христо станал разбойник, грабел керваните, обирал търговците, други казваха, че съвсем се пропил и бил по градовете, хамалувал за едното вино или ракия... Едни го видели в Котел бял кон да яха, други по Филибе да проси.. Излезе вятър, стана студено, на запад се събраха черни облаци. Рада погледна бора. От как Христо беше заминал и той беше захванал да жълтее. Първо, клон, после два, три.. Еди по един клоните съхнеха и зеленината започваше да отстъпва. Тя си влезе в къщи и накладе огнището, сгря се и потъна в мисли. След известно време погледна навън, беше се стъмнило и валеше сняг, валеше, но и вееше, имаше преспи... Бъдни вечер беше, но тя не се беше подготвила, от как Христо го нямаше за нея празник нямаше, а и коледарите отдалеч заобикаляха дома на грешницата... На стената, както преди много години и сега седеше иконата на Богородица. Рада я погледна и се прекръсти -Богородичке, и ти си майка. Преди толкова години на тоя ден ми върна детето, върни ми го пак, поне за миг да го зърна, преди да умра...
Не за първи път се молеше, но Богородица си оставаше безмълвна. Рада седна до огнището и се унесе. Събуди я силен трясък, тя се наметна и излезе навън. Борът, зеленият великан, дръвчето на сина й, последната й утеха беше паднал. Дебелия мокър сняг беше натежал на широката му корона и го бе съборил... Сърцето й за миг спря, нож преряза стомаха й...
-Христо, Христо...., нима си....
Страх я беше дори а произнесе думата. Паднало беше дървото на Христо, значи и той..... Заплака и си влезе, затвори вратата, но чу шум зад себе си, тракаше портата, явно вятърът я бе отворил. Усети страшен студ, а там на портата беше Христо, яхаше враното си конче. Но това не беше оня Христо, който замина, това беше стария Христо, усмихнат, весел, добър... Лицето му грееше, очите му светеха.
Аз съм, мале, прибрах се! Скоро влизай сине, скоро, че е студено. Рада прегърна сина си, хвана го здраво сякаш не искаше пак да го изгуби, намерила го беше и никога нямаше да го пусне да си отиде. Все едно се беше върнало доброто дете, което цял ден си играеше с животинките. На лицето му грееше усмивка, беще весел и щастлив. Рада се вцепени, в стаята имаше сложена трапеза, а до нея две жени седяха с гръб към тях и си приказваха. Едната се обърна и Рада видя баба Стояна..
-Бабо Стояно, ти, тук...?!
Обърна се и другата жена, усмихна се и Рада я позна. Да това беше тя, същата като на иконата, същата която спаси Христо от огницата
-Богородичке...
Жената се усмихна отново
-Елате Радо, сядайте, Бъдни вечер е!
Рада погледна към Христо. Той я прегърна, зелените му очи бяха весели, в душата му нямаше вече мрак,а светлина струеше през тях, черните му коси блестяха на слабата светлина. -Да сядаме, мале, много имам да ти разказвам.


24.12.2017
Варна автор Петър Бончев


Дуйни ми льохни бел ветре, разтопи бели снегове, разлюляй гора зелена...

Отговори
  • Similar Topics
    Отговори
    Преглеждания
    Последно мнение
  • New post Градината на Колибар
    56 Отговори
    8155 Преглеждания
    Последно мнение от Kolibar
    02 юни 2018, 15:34
  • New post Petuncho, Petun...., Pet....., Петър
    от petuncho » 16 апр 2013, 21:44 » в Кои са членовете на форума
    20 Отговори
    1244 Преглеждания
    Последно мнение от Kiril Donov
    19 апр 2013, 01:04

Върни се в “Другите наши хобита (Our other hobbies)”